Бях забравила за този свой блог. Може би и нямах какво толкова да напиша…, но думите не са всичко. Важно е да се споделя, и доброто и лошото… Та започвам с нещичо от себе си.
Без смисъл и вяра, без живец и страст, душата ми непълна догаря. Поглъща като горчива ядка думи, грешки и страх чужди…
„Защо си тъжна?“ питат
… а понякога отговорът е самият въпрос.
Сякаш всичко беше миг, само сън… Видях те, ти се обърна, погледна, усмихна ми се…
и отмина…
Слънчогледите увяхнаха,
увяхнаха и потъмняхя.
Да чакам или надявам,
да вярвам или пропадам.
Слънчогледите увяхнаха,
увяхнаха и почерняха.
Без слънце и топлина,
само с безкрайна горчвина.
В чакане на това, което не ще бъде,
в търсене на това, де изгубено е.
Слънчогледите увяхнаха…
Ако някой ме прегърне и се почувствам сигурна, търсеща… изгубена? Ако ми каже, че всичко е преходно… проблемите, желанията, идеите… дори самите ние? Дали ще продължа да искам този сън, превръщащ се в кошмар все по-често и по-често?… Дали ще искам да избягам отново, знаейки, че ще стигна началото?
Защо си ме създал толкова самотна?
… в малка, дъждовна капка,
потънала в неговото тъмно море,
погълната от неговия безкрай…
Искам в него да се скрия.
В този мрак да остана…
Как ме заслепява…
Колко магнетични са тези сини очи…
всяко негово докосване оставя следа,
а въздухът не ми достига.
Мечтая за вчера,
чувствам днес
и мразя неговото „утре“.
Когато белите, пухени облаци биват изместени от черни и тежки. Когато въздухът е нажежен, а вятърът носи и след това отнася всеки спомен. Сякаш това е краят, но край няма, ни начало.
Първите капки летен дъжд докосват лицето. Може би ми се иска да са сълзи, а може би всъщност винаги са били.
Плаха усмивка. Светлина. Гръм. Желание. Протегнати ръце, а след него остава само пленената ми, тлееща душа.
… и тогава… и защото преди всичко съм жена
Published април 11, 2009 Different kind of fairytale Пусни КоментарМисля си колко важно е всеки да успява сам да разнообрази ежеднивието си, не другите да правят това за него. Малко креативност и въображение плюс желание и нещата се получават. Да видиш света от друга страна, по-различна и позитивна, дори приказна. За мен например мокрият, черен асфалт е нощно небе, а залепналите по него дъвки са звезди.
Мисля си и как всяка нова мисъл води към различна пътека, но все още помня онази тайна въздишка, вплетена в тишина и коси с цвят на карамел. Сладки мисли, скрити мисли. Мисли на малко, все още биещо сърце.
Облак, слънце, вятър, книга, сън, кошмар и малко дъжд. Нощта е кратка, а денят пропит с надежда, че нещо идва. Не чакам. В целият този хаос намирам своята утеха. Не съм се загубила. Кой би се изгубил в своя дом.
Хаотична мисъл… „ти имаш красив ум“ – каза той. Последва усмивка, а после отново сън. Сън с луди, гневни и разкаяни очи.
Не ме следвай. Не споделям. Днес е утре и утре е днес. Пак и пак.
Облак закри слънцето, но вятър го издуха. Стена спря вятъра, но я разруши вечността.
Стръкче мили спомени, клонка диви чувства и малко красиви думи за цвят. Слагам по малко в него всеки ден, а топлият вятър разнася уханието му.
