Сякаш всичко беше миг, само сън… Видях те, ти се обърна, погледна, усмихна ми се…
и отмина…
Слънчогледите увяхнаха,
увяхнаха и потъмняхя.
Да чакам или надявам,
да вярвам или пропадам.
Слънчогледите увяхнаха,
увяхнаха и почерняха.
Без слънце и топлина,
само с безкрайна горчвина.
В чакане на това, което не ще бъде,
в търсене на това, де изгубено е.
Слънчогледите увяхнаха…
Ако някой ме прегърне и се почувствам сигурна, търсеща… изгубена? Ако ми каже, че всичко е преходно… проблемите, желанията, идеите… дори самите ние? Дали ще продължа да искам този сън, превръщащ се в кошмар все по-често и по-често?… Дали ще искам да избягам отново, знаейки, че ще стигна началото?
Защо си ме създал толкова самотна?
… в малка, дъждовна капка,
потънала в неговото тъмно море,
погълната от неговият безкрай…
Искам в него да се скрия.
В този мрак да остана…
Как ме заслепява…
Колко магнетични са тези сини очи…
всяко негово докосване оставя следа,
а въздухът не ми достига.
Мечтая за вчера,
чувствам днес
и мразя неговото „утре“.
Когато белите, пухени облаци биват изместени от черни и тежки. Когато въздухът е нажежен, а вятърът носи и след това отнася всеки спомен. Сякаш това е краят, но край няма, ни начало.
Първите капки летен дъжд докосват лицето. Може би ми се иска да са сълзи, а може би всъщност винаги са били.
Плаха усмивка. Светлина. Гръм. Желание. Протегнати ръце, а след него остава само пленената ми, тлееща душа.
… и тогава… и защото преди всичко съм жена
Published април 11, 2009 Different kind of fairytale Пусни КоментарМисля си колко важно е всеки да успява сам да разнообрази ежеднивието си, не другите да правят това за него. Малко креативност и въображение плюс желание и нещата се получават. Да видиш света от друга страна, по-различна и позитивна, дори приказна. За мен например мокрият, черен асфалт е нощно небе, а залепналите по него дъвки са звезди.
Мисля си и как всяка нова мисъл води към различна пътека, но все още помня онази тайна въздишка, вплетена в тишина и коси с цвят на карамел. Сладки мисли, скрити мисли. Мисли на малко, все още биещо сърце.
Облак, слънце, вятър, книга, сън, кошмар и малко дъжд. Нощта е кратка, а денят пропит с надежда, че нещо идва. Не чакам. В целият този хаос намирам своята утеха. Не съм се загубила. Кой би се изгубил в своя дом.
Хаотична мисъл… „ти имаш красив ум“ – каза той. Последва усмивка, а после отново сън. Сън с луди, гневни и разкаяни очи.
Не ме следвай. Не споделям. Днес е утре и утре е днес. Пак и пак.
Облак закри слънцето, но вятър го издуха. Стена спря вятъра, но я разруши вечността.
Стръкче мили спомени, клонка диви чувства и малко красиви думи за цвят. Слагам по малко в него всеки ден, а топлият вятър разнася уханието му.
УАУ! Не мога да се позная. Седенето пред компютъра вече не ми доставя толкова голямо удоволствие. Заклинанието на „Нета“ отслабва… може би защото сега съм под магията на друг 
Да… гласът на Chris Cornell ме поваля безпомощна, искаща да слушам музиката му отново и отново. Може би и заради Здрач-а, студеното време и липсата на лоши и тревожни мисли 
Чувствам се прекрасно, сгушена и четейки ред след ред. Не, книгата не е шедьовър, не поражда кой знае какви размишления, просто обичам да влизам в роли. Обичам и приказките. Повечето хора ги обичат…
Someone’s knocking on my chamber door. Should I open him or I had lost the key long time ago… don’t remember. White… everything’s white…
